Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.10.2018 19:46 - Бог е с нас
Автор: eagle9 Категория: Други   
Прочетен: 135 Коментари: 0 Гласове:
1



 Упрекват християните, че вярата им е твърде отчуждена от прекрасната плът на този свят, от сетивността, от красотата му. Нещата обаче стоят доста по-иначе.

Защото при цялото си преклонение пред този свят, при целия си възторг и възхищение пред красотата му все пак за всяко изцяло светско мислене този свят е безпомощен, чуплив и в последна сметка – фундаментално «счупен». Посред него преминава пукнатината на смъртната бездна. Неговата «красота» е метната като прелестен, но тънък покров над Нищото.

Ето защо въпреки цялото поетическо «ах», въпреки цялата страстност на любовта към «всичко това», в основанието на «всичко това», бива едва потискана една основоположна въздишка – то е възхваление преди очакващото ни в края на краищата «уви». Защото «уви» е последната равносметка на всяко и на цялото «ах». Пред всяко и пред цялото миропоклонство стои едно «уви», защото целият този свят, всичко негово е крайно и следователно «уви, уви…», прекрасно е, но «уви…»

Нещо повече, сам по себе си този свят е краен и в един още по-съществен смисъл. Нищо, безусловно нищо негово не можем да пожелаем завинаги. Всяко нещо от този свят е тленно в нас самите – то в нас има край и ние сами не можем да го продължим вечно. Обстоятелството, че не можем да пожелаем смъртта, не означава, уви, че можем да пожелаем «този» живот да продължи безкрайно.

А ето: християните виждат в света нещо, което го прави фундаментално неотхвърлим, безусловно, непреходно ценен.

Този свят е посетен от Самия Бог.

Нещо повече, този свят е приет от Самия Бог като Негов собствен, неотчуждимо собствен. В Лицето на Сина Сам Бог направи света Свой свят. Прие неговата крехка плът, прие праха и утомителността на пътищата му, изпръхналата жад на прегорената от слънцето негова пустош при Тивериада; прие като Свое общество гмежта от болни, изсъхнали, алчни тела, струпани при входа на къпалнята Витезда; взе за Свое седалище грубия, космат гръб на ослето. Дори със самата земна пръст се размеси, като плюна в нея, направи калчица и с нея помаза очите на слепородения (виж Иоан 9:6).

Светът стана светът на Христос и затова християните никога не биха могли да го отхвърлят, да видят в него просто „праха”, да го презират. Светът е неимоверно тържествено място именно за християните. Защото е онова, което бе прието от Бога, което Бог погледна от висината Си, взе го и го направи Свое тяло. Църквата не презира, не може да презира света, защото светът е тази плът, с която именно Христос възкръсна от гроба. Светът е това приятие, чиято смърт Христос победи и го изведе от бездната. Светът е този, чиято сладост Христос положи в зората подир свършека на смъртта в окончателното успокояване от тлението, на трапезата на неразделната вече заедност с учениците Си: онези «сто и петдесет и три» риби (Иоан. 21:11), оня хляб, който разчупи по пътя за Емаус (Лук. 24:30).

Тъкмо Пасха е чудесният акт, в който върху крехката плът на света бе положено небесното злато. И прахът на световните пътеки заблестя, позлатен от отпечатъка на Христовите стъпки върху тях. Рибите, хлябовете и виното завинаги се осветиха от светото вкушение. И даже самите гробове се превърнаха в чудни отраслеци на възкресението, в негови паметни знаци, в негови каменни цветове, пръснати в предградията на поселенията човешки.

Влезте в храмовете и вижте тази експлозия на дървото на иконостаса, избликнал в чудни цветя, грифони, зверове, онемели от възторг с раззинати муцуни, покрити с огромни гроздове и слънца, които са същевременно пити. Ето го «този свят» в неговото пасхално преображение, в неговата фундаментална христоцентричност, в неговия битиен предел! Никой друг не чества така този свят, както християните, зрящи в него Божественото посещение.

И същевременно, кой би се осмелил да упрекне християните, които така се отнасят към този свят, в елементарен материализъм? Вслушайте се в камбаните, звънящи под високото среднощно небе на Пасха, и осъзнайте какво е това, което те възвестяват, ето, вече толкова столетия. Няма да се побоя да кажа: те възвестяват едно безумство – безумство, което християните без каквато и да било уговорка изповядват, че е факт: смъртта се пропука, смъртта се свърши. «Този свят» следователно премина.

Светът, в който всичко живо умира, в който цари един закон – този на тлението, за който вечността е недостъпна, свърши. Изгря един съвършено различен от дните, които идват, за да отминат, ден – Ден, който вече няма да свърши, защото е изгрял, след като смъртта е свършила, след като «дните» са се свършили.

И в този смисъл, да, да – пасхалният Ден, в който Христос възстана от мъртвите и който – доколкото е след края на «края» – вече не ще има край, не може да има участие в продължаващите да се сменят един от друг дни на света. Той е отвъд тях – отвъд времето, отвъд еже-дневието, отвъд прехвалената «съвременност», от която неизменно се чуждее.

Но той е отвъд дните все пак и не като някакво перманентно отлагане «след тях», не като някакво недостижимо от никой ден «утре», винаги-утре, а именно днес, сега, тук е отвъд съвременността. Днес е вечността, всеки ден е вечността. Само че «всеки ден» тя е скромно, не-шумно, дори незабележимо тук – зад прага на старата църквица, в пресечката, на вехтото едновремешно площадче, вече застроено, притиснало с къщите зида ѝ… И само вечер, сутрин много рано и в неделя след изгрев слънце, че това е точно така, възвестява камбаната ѝ. И прави това неизменно, катадневно, повече от две хиляди години вече – единственото високо казано, за да няма светът извинение, че не е бил уведомен.

В този смисъл Пасхата наистина не е един ден от годината – от 365-те дни на еже-дневието ѝ – в който християните редом с други, като други, видите ли, честват, припомняйки си, едно събитие, станало в историята (и за което, казват, «нямаме достатъчно свидетелства»). Изобщо не е вярно, че Пасхата е възпоменание – в един от дните на годината, за друг ден от друга година. По-скоро тя е Ден, редом с дните на годините, но съвсем различен от тях – пребиваващ от «утрото», в което е изгрял тогава, рано сутринта «на разсъмване, в първия ден на седмицата» (Мат. 28:1), през всички следващи дни на света. Защото как ще свърши денят, в който смъртта се е свършила и вече я няма, вече не пояжда със себе си радостта на сърцето!

И не иначе, а в един от дните на годината людете си припомнят, че това е така, и не, не Пасхата идва (като спомен за един минал ден) в дните им, а обратно – от дните си веднъж в годината (поне) всички идват в тоя Ден, пребиваващ в храма, на олтарния престол, ограден с възликувалата феерия на дървото, за да се убедят, че, да – вечността е тук, завинаги вече тук.

 

/Из книгата „Бог е с нас” – Християнски слова и размисли, автор: Калин Янакиев/




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: eagle9
Категория: Лични дневници
Прочетен: 25019
Постинги: 42
Коментари: 0
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031