Когато препрочитам новозаветните текстове, неизменно се удивлявам на тази неимоверно проста, прозрачна, почти по детски «пролепетана» сцена, с която завършва повествованието си св. ап. Иоан. Удивителното е, че с нея завършва тъкмо най-възвишеното, най-«богословското», както справедливо отбелязват, измежду четирите Евангелия – Евангелието, което начева с неизследимо дълбокото откровение за предвечния Логос – «В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото» (Иоан 1:1).
Защо в края тъкмо на този тържествен, пълноводен текст, след разказа за чудото на опразването на смъртта, когато въображението ни очаква по-скоро едно Богоявление сред мълнии, или тръбен глас, който да открие последната, непостижима тайна – е поставена тази сцена – нарисувана като детска рисунка с молив, с няколко съвсем прости реплики, с утринна мъгла над езерото, и в мократа трева на брега – с тоя огън, върху който са положени риби?
Няма ли някаква особена премъдрост в парадокса на тази финална сцена? Не е ли нейната атмосфера пронизана от тихо, съвсем беззвучно, но красноречиво-насърчително «да», което явлението на Христос сякаш изрича; от едно непретенциозно, но пълно потвърждение на всички надежди на учениците: Той е отново с нас, Той е вече завинаги, завинаги с нас…
Като че ли Словото, за Което се възвестява «в началото», тук – накрая, на брега на Тивериадското езеро, се е изрекло и Неговото изричане е именно това тихо, деликатно-подканящо «Дойдете, обядвайте». Да, да – казва Бог – «Аз съм с вас» оттук нататък, «до свършека на света» (Мат. 28:20). Дойдете, да седнем заедно…
По-скоро «не» казва абсолютно-отвъдното, абсолютно недостижимото Божество на до-християнския и след-християнския «Исмаилов» монотеизъм на пустинята. «Нито да, нито не» – казва извеждащото от вълненията на живота божество-«екзитус» на будистите. Тези божества са неснизходителни. Те не могат да снизхождат. Те никога не са снизходили в света.
Невъплътеният Бог не разрешава; будисткият – не оправдава. «Не» – казва Абсолютът, чистият абсолют на метафизиците; «нищо»,«покой»,«нирвана» – мълчи с празно мълчание Пробуденият на будистите. С Бога на метафизиците никога и никъде не можеш да се срещнеш по пътищата на света; безпределното му величие и мощ тежи над всички и всичко. С «Открилия пътя» на будистите можеш да спиш без сънища. Неговата окончателна и съвършена млъкналост, неговото безразличие, което не може да бъде смутено от нищо, потапят обратно в утробите всички родени.
Нехристиянският монотеистичен Абсолют няма лице, няма очи. Той има само сила. Буда има маска, която не се смее, но не е и сериозна. Има спящи с преобърнати зеници очи и склопени, затворени в «освободеното» си бездействие ръце.
Единият е неопределен, другият – неопределим.
Нищо подобно няма в Христос, явяващ се в тънката, прозирна утрин подир Своето Възкресение на Тивериадското езеро. «Да» казва Той на човешкия глад, «Да, яжте», «Да, мрежите ви ще се напълнят и ще имате огън на брега», «Да, ще ядете и ще се наситите» (вж. Марк 8:8); «Да», Аз ще съм с вас.
Не абсолютно-отвъден, а снизхождащ при Тивериадското море Бог, Който казва «да» на човека. Който става «Еммануил» (което значи «С нас е Бог»). Не Бог на безчувствения покой, а Бог на осезателната помощ; не Бог на среднощния сън, а Бог, Който казва «да» на труда на рибарите. Който благославя техния улов в утринта. Който с деликатно посочване изрича това Свое «да» в мрежите им и те се изпълват. Именно изпълващ, а не опразващ Бог.
И колко е показателно, че пред този Бог, след Неговото окончателно разкритие, не лежат по очи, а сядат с Него; че Той не тежи над тиловете им, а «дохожда» при тях – «взима хляба и им дава» (Иоан 21:13). Това не е Бог, Който държи в страх Своите адепти-воини; не е Бог, упойващ в евтаназен покой свръхчувствителните си адепти-старци. Това е Бог, Който дава хляб и риба на Своите деца; Бог, Който има лице. Който говори очи в очи. Чиито ръце разчупват хляб и дават. Това е Бог – не е силно казано – Който се усмихва.
Богът, който няма Син, Който е самотен Абсолют е страх, онзи, който разтапя «булото на Майя» е сън, Иисус е радост. Първият е обуздаващ, вторият упояващ. Иисус е хранещ. В пустинно-непрозримото «не» няма благост, в източно жарката немота пък няма чудо. В «дойдете, обядвайте» на Иисус Христос, в Словото на Бога Отца има и благост, и чудо, и радост, и простота, и снизходителност.
…Та ето защо, според мен, тази проста, по детски бистро нарисувана и по детски «пролепетана» сцена с чудесния улов в края на Евангелието от Иоан има такъв дълбок духовен смисъл. Може да се каже, че ако в началото на Благата вест е Словото в недрата на Отца, то в края са препълнените мрежи и Господ Иисус, преживял смъртта, Който разчупва хляба и ни дава. И чудото е, че Словото прозвучава, че Словото казва «да» на човека. Че премъдрото «да» е казано и с тия рибарски мрежи, и с тоя накладен огън на брега, и с тоя прост хляб, и с тези – особено възхитителни – «сто и петдесет и три» риби. И ето: «Симон Петър и Тома, наречен Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и другите двама от учениците Му» (Иоан 21:2), и всички, всички деца, на които Словото винаги казва «да», сядат един подир друг на трапезата Му…
/Из книгата „Бог е с нас” – Християнски слова и размисли, автор: Калин Янакиев/
