Как може детето да чуе друго, когато всичко друго то още не е научило и не разбира, когато всички думи, имена и неща са му все още така трудни? Само това «да», това тайнствено все-присъстващо «да-а-а» е изначално внятно, съвършено просто, пределно красноречиво и абсолютно снизходително. Дори майката на детето не говори така непосредствено нему, както това съсредоточено в себе си, разлято навсякъде и все пак – съвършено нему казващо се «да». Дори майката не е тъй първично разбираема за детето, както това от никого не-произнасяно, но всичко про-изнасящо «да». Дори майката е разбираема от това «да».

***

Но ето защо само детето знае една тайна, която е съвършено недостъпна за възрастните. То знае (без дори да може да го осъзнае), че и в ожуленото коляно, и в счупилата се играчка – при цялата тъй неочаквано сполетяла го мъка – има нещо ново, нещо удивително. А в удивителното винаги има благо, защото нещо ти откриват, нещо ти доверяват.

Не затова ли тъй скоро се утешава детето? Вижте как то се вглежда през плача си в счупената играчка, как в сълзите му постепенно, но много скоро започва да проблясва някаква заинтригуваност. Все още треперещите ръчички започват да опипват счупеното нещо. Някой в счупеното овладява детето, интригува го и плачът му постепенно се смълчава в хлипане, което става все по-рядко. Погледът му става все по-съсредоточен и открит – притеглен към нещо в счупената играчка. Счупилото се е ново, счупилото се е удивително. И удивителното-в-болезненото смълчава плача, потегля детето в своя чуден хоризонт, възклицава в самата болка. В болката детето бързо открива изненадата, а изненадата очарова.

В неочакваното, в строшилата се играчка детето успява да съзре веселата усмивка на Непреставащия-да-твори-чудеса – да те учи, да те изненадва. Дори в тази нова удивителност, от която тъй остро те заболя, изплува отново – като сребърна пяна от глъбина – безкрайно деликатното и безкрайно красноречиво, силно и непрекратило се дори за миг: «да-а-а».

Изначално и непосредствено (преди всеки друг акт, преди всеки свой опит) значи, детето познава едно утешително чудо на живота: чудото на това, че и в най-неприятното, и в най-острото, и в най-опарващото, светът те удивлява и те интригува.

В самата болка по ожуленото коляно се чувствува снизходителната усмивка на Творящия чудеса: «Видя ли сега какво стана!»

***

За детето дори болката по ожуленото коляно в своята основа е парваща целувка на Онзи, който Ти говори и интригува с този свят...

***

За счупената глинена свирка, която тъй чудотворно е свирила, когато духнеш с уста в дупчицата й, детето тъгува вечерта, легнало в креватчето си, но тъгува за нея в благия свят на събитията, в благия свят, в който му се е случило приключението на тъгата. По това се и отличава детската тъга от тъгата-разочарование, че в нейното дъно е утаен медът на приключението, медът на опита, на откритието. Тъгата на детето не го разочарова от света, защото и тя, тъгата по счупената свирка, е момент от безалтернативното чудо на света, което не подлежи на съмнение, но в което са и съмненията, в което изобщо е станало възможно да се съмняваш. Защото това първоначално всеобещаващо «да-а-а» е разрешеност, предваряща всяко съмнение, разрешеност на всичко в люлката на Благото-на-битието, люлееща в себе си и тъгата, и всичко, всичко родено от неговата благо-словия. Това е онази раз-решеност, в която – след като вече е дадена – се завързва всяка завръзка и която шепне дори с тъгата: «Да, виж – това пък е чудото на тъгата, това е тъгата, която е също в Благата Вест на Живота.»

/Из книгата „Бог е с нас” – Християнски слова и размисли, автор: Калин Янакиев/