***

В отговор на този род възгледи, бих искал да разкажа тук една история, която едновременно е обикновена (за хора, които живеят в Църквата и биха могли да са ѝ ставали свидетели неведнъж) и чудесна (за всички останали, които биха пожелали да се замислят над нея).

Миналата седмица, в самия неделен ден, в нашата енория почина сравнително млада жена, чийто живот в последната крива на неговата траектория бе много тежък. Преди пет години тя загуби невръстното си дете – момиченце с рядко и практически нелечимо генетично заболяване; веднага след това сама се разболя от рак, а при лечението му бе заразена (в болница) от хепатит, като в резултат от двете – от хепатита и медикаментозното лечение – черният ѝ дроб бе непоправимо увреден. Седмица преди края в състоянието ѝ внезапно бе настъпило някакво подобрение, тя се прибра у дома си, отпразнува последния си рожден ден сред близки хора, бе обнадеждена и дори живо се заинтересува от политическите събития – разговаряха с жена ми по телефона по няколко пъти на ден. И ето, през нощта срещу неделя миналата седмица дойде последният кръвоизлив. Бе откарана обратно в болницата, включена на системи, но вече без никаква надежда. По-късно мъжът ѝ разказа, че далеч преди зори окончателно изпаднала в несвяст, престанала да познава хората около себе си и дори него – съпруга си. Необратимото от природна гледна точка започнало. 

Започнало – и все пак, за учудване на всички, някъде към девет часа съзнанието ѝ изведнъж се избистрило и тя се обърнала към мъжа си «За какво бият тези камбани? Колко много камбани бият!» – казала тя. Мъжът ѝ се заслушал само за да си даде, миг след това, сметка – в стерилната тишина на болничната стая – че в този квартал въобще няма църква, за да би могло отнякъде да се чува камбанен звън. Да, жена му халюцинирала, досетил се той. Само че тя продължила да настоява, усмихнала се, дори възкликнала «Колко много, много камбани!» И в следващия момент поривисто, с огромна решителност казала: «Искам да дойде Щ.» Произнесла името на един от свещениците от енорийския ни храм. Произнесла рожденото му име, което бе променено при ръкоположението, заради редкостта и нетипичността му в българската именна система. Произнесла името тъкмо на този съвсем млад, доста по-млад от нея свещеник, най-младия в храма, слънчев млад човек, който, макар отдавна да е баща на две деца, винаги е имал излъчването на момче и дори – на дете. Един от онези ангелоподобни люде, за които имаш чувството, че колкото и години да се прибавят към живота им, никога няма да престанат да бъдат деца – които се раждат деца и остават деца, цял живот. И към когото дори най-добронамерените и най-дисциплинираните енориаши не успяват и до този момент да свикнат да се обръщат с «отец еди-кой-си», но също като жената, за която разказвам, продължават да го наричат с рожденото му име, с което го познават откак преди десетина години започна да идва в църквата ни.

«Искам да дойде Щ.» – повторила умиращата. «Добре, добре, ще му се обадим», отговорил мъжът ѝ, убеден че жена му продължава да бълнува, че може би мисли, че все още е у дома си, че празнуват рождения ѝ ден и тя иска да поканят на гости и него. «Не, не, искам Щ. да дойде сега» – настояла жената. «Ще му се обадим, ще дойде на свиждане, непременно» – успокоявал я мъжа ѝ. «Да дойде сега» – потретила тя. След което отново потънала в безсъзнание, престанала да чува, престанала да познава съпруга си до себе си, а дишането ѝ започнало силно да се затруднява. Тогава именно той позвънил на жена ми (бяха най-добри приятелки) да предаде на отеца желанието ѝ. Заедно с предстоятеля той все още служеше литургия в храма. След свършването ѝ решиха да тръгнат. Бях свидетел на колебанията им по какъв начин точно да се придвижат. Болницата бе далеч, а тъкмо тази неделя много централни улици бяха затворени поради митинга на новоизлюпен политически «лидер», който бе задръстил движението с докарани с автобуси от провинцията свои «партизани». В края на краищата, както разбрах впоследствие, почти по чудо успели да хванат такси и някак си се добрали. В болничната стая агонията била вече към края си. Умиращата не можела да поема въздух, тялото ѝ конвулсивно се мятало на леглото. Било изключено да види когото и да било. И ето, по общото свидетелство на четирима души (отецът, жена ми, съпругът на умиращата и един придружил ги наш енориаш) в един момент всичко отведнъж спряло, тя обърнала глава точно към свещеника и му се усмихнала за четвърти път тази сутрин, произнасяйки името му «Щ.!»

«Дойдох да ти дам причастие» – казал й Щ. «Много хубаво» – отвърнала тя и макар всички да били много притеснени, отворила уста, поела частицата с Тялото и се отпуснала на леглото. Повече не дошла в съзнание. След по-малко от половин час издъхнала. Жена ми казва, че минута-две след като апаратите показвали нула, вената на врата ѝ продължавала да пулсира. В тялото обаче повече нямало никой.

Тази история, давам си сметка, едва ли би могла да развълнува особено някой извън нашата малка енория. Аз обаче и не я разказвам тук, за да се опитвам да развълнувам някого, а именно понеже, по повод на нея, се размислих за реалността и за властта на «духовното». Защото в тази случка ние нагледно виждаме как духовното упражнява власт. Аз например съм напълно убеден, че неочакваното и краткотрайно излизане от безсъзнанието на умиращата рано сутринта в неделя и настойчивото ѝ желание да извикат свещеника, не се дължи на някаква субективна съзнателност (навик да бъде в неделя в църковно «пространство», в общество на духовни лица и др. под.). Това би могло да се допусне, ако умиращата е била в съзнание през цялото време, или поне в продължение на няколко часа, в които е можела да бъде осведомена, че денят е неделен, че времето на денонощието е време за литургия. Нищо подобно обаче не е било налице. Повтарям, болната е била в безсъзнание практически през цялата ранна сутрин. Би могло да се каже, че тя вече – от гледна точка на «природата» – нито веднъж не е дошла в съзнание до мига на смъртта си, с изключение единствено тези не повече от две минути, в едната от които е поискала «Щ. да дойде», а във втората го е приветствала до леглото си и е приела Тялото Христово. С други думи тук е действала – и именно е действала – духовната реалност. Не някакво субективно (природно) съзнание (което вече е било угаснало), не някаква «материална причина» («материята» през тези часове единствено е изтлявала), а духовната реалност е действала в нея, при това е действала с такава власт, която е подчинила на себе си през тези две минути материалната необходимост. Действал е, ще го кажа с убеждение, ангелът-хранител на тази жена, който е отехтял в угасващото ѝ съзнание камбанния звън на неделята, който е прекъснал (вече) окончателния му природен сън, който е поискал да бъде приобщена към Тялото и Кръвта на Господа Христа, и който, който е извикал чрез нея служещия в този момент литургия свещеник.

И за да бъде примерът за абсолютно не-отмирното своеобразие на духовната власт напълно образцов, мисля си, е бил извикан да извърши последното причастие не друг, не предстоятелят на енорията (много по-възрастен, по-опитен и също, при това по-отдавна почитан и обичан от църквата ни свещеник), а тъкмо отецът-дете, ръкоположеният от два-три месеца Щ. (към който, повтарям, именно като на лъчезарното дете на енорията дори най-дисциплинираните не могат да се «пречупят» да се обърнат инак освен на рожденото му име). Защото, нека си дадем сметка каква власт на този «безресурсен» отец-младенец е била дадена тази сутрин, каква власт е била дадена именно нему, сякаш умишлено ненадарения със «заслугата» на възрастта. «Тя не позна никого, освен Щ.» – с тъга ми разказа по-късно жена ми – «нито мъжа си, нито мен, само него». Аз пък си мисля, че е станало точно така, за да стане ясно, че духовното има власт, и че има власт тъкмо чисто духовното, което няма никаква плът (каквато все пак имат съпружеството и приятелството). Този млад свещеник е имал в този момент – страшно е да се каже – власт над самите природни закони, власт да събуди угасналото съзнание, да спре агонията, да я прекрати въпреки абсолютната ѝ природна невъзвративмост за точно необходимото време, да заповяда на хода на смъртта! И тази власт той е получил не защото той, той е имал нещо в себе си, а защото е бил извикан, взет в този ден от Онзи, най-могъщ Властител, Който, когато благоволи да направи определен човек Свой слуга, прави го с това самото господар над самата смърт! Този свещеник е бил единственият разпознат онази сутрин на агонията, защото единствен (вече) е имал власт над онова, над което нищо на света не е имало власт. А я е имал, защото е бил извикан, направен роб на Духа. При по-дълбоко замисляне човек би могъл да изпита дори ужас от тази всепревишаваща мощ на онова, което наричат «безплътно». Като празна кибритена кутия, Той, Духът, е побутнал с «безплътния» си пръст онова такси, като на куп прашинки е заповядал с дъха си да се забавят в глупашкия си марш онези митингуващи за не-знам-какво-си, запречили движението. И това – за да се стигне навреме до една умираща жена в една стая, за да може тя да поеме от ръката на един млад свещеник онова Тяло, Което в един миг я е грабнало в прегръдките Си, за да я възнесе там, където е детето ѝ, да ѝ даде Себе Си наместо тялото ѝ, оставащо тук долу.

Остава един-единствен въпрос. Защо такава власт, пред която тълпите са прах, «законите» на природата са слаби, преодолими сили, а служителите ѝ са господари на времето на края, се проявява в такива «частни» случаи, а оставя териториите на историята сами на себе си, сякаш въобще я няма там? Защо ѝ ставаме свидетели в малки, почти семейни общности, защо най-накрая, в този ден на тълпи по улиците, най-вероятно на гигантски коагулации от човешки същества по площадите на света, тази власт е решила да се изяви точно там, да сътвори точно тази «история», която поради своята «камерност» не би могла дори да се възприеме като «чудесна»? Която – поради своята привичност в Църквата и съвсем наистина не е една необичайна история.

/Из книгата „Бог е с нас” – Християнски слова и размисли, автор: Калин Янакиев/