Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12 18:00 - СВ. ПОРФИРИЙ КАВСОКАЛИВИТ
Автор: eagle9 Категория: Други   
Прочетен: 355 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 ЖИВОТ И СЛОВА 

(откъси)

 От малко дете целият бях затънал в грехове. А когато майка ми ме пращаше да паса добитъка в планината – понеже баща ми беше отишъл да работи в Америка, тъй като бяхме бедни, сричайки, прочетох житието на свети Иоан Колибар и силно обикнах светеца. Бях малко дете дванадесет-петнадесетгодишно, не си спомням точно, и много се молех, и искайки да му подражавам, с големи затруднения тайно избягах от родителите си и дойдох в Кавсокаливия на Света Гора, и останах на послушание при двама старци, братя по плът, Пантелеймон и Иоаникий. Те бяха много благочестиви и добродетелни и силно ги обикнах, и затова по техните молитви имах към тях крайно послушание. Това много ми помогна; придобих и силна любов към Бога и така преживявах много щастливо. Но по Божие допущение и заради греховете ми силно заболях и старците ми ме изпратиха да си отида при родителите, в родното ми село Агиос Иоанис, Евбея.

***

След всички тези лутания и връщания, като се мина малко време, взех твърдо решение да замина безвъзвратно. Реших да не слизам повече от кораба. Отново тръгнах от Пирея за Света Гора с еднопосочен билет. Беше третият и последен път, когато отивах. Последен, след толкова премеждия... Следобеда започнаха да идват и да влизат в кораба монаси. Гледах ги с възхищение. За първи път виждах монаси с раса. Аз бях на стълбата. От това място виждах всички, които минаваха. По някое време се качи един висок старец, благолепен, с дълга брада, натоварен с дисагите си. Приближи ме. Седна на една пейка и ми каза и аз да седна.

– Къде отиваш, чедо? – попита ме.

– Отивам на Света Гора – отговорих му.

– И какво ще правиш там?

Аз укрих истината и казах:

– Отивам да работя.

– Ела в Кавсокаливия – казва ми. – Там живея с брат ми в една колиба в пустинята. Ела там, чедо, всички заедно да славим нашия Христос.

***

Така си живеех като послушник сред земния рай на Света Гора. Никога не бих искал да напусна това място. Но Божият план беше друг.

***

Беше през един дъждовен ден. Когато дъждът спря, от работилницата, където се трудехме над ръкоделието, видяхме, че много отци от други килии отиват към "Свети Нифон" да събират охлюви. Отец Иоаникий съжаляваше, като гледаше как минават отците. Той искаше и аз да отида да събирам. Казах му:

– Старецът ми каза да не ходя. Аз бях тръгнал, но той ме върна. Но ако искаш да отида, ще послушам и ще отида.

Тогава той ми каза:

– Отиди. Днес има много охлюви.

Е, грабнах аз торбата и се завтекох... Слизайки по непроходими места, трябваше да премина през едно каменно свлачище. Когато стигнах средата, цялото свлачище започна да пада от върха на планината и да повлича камъни, скали и дървета. Широчината на свлачището беше около петнадесет-двадесет метра. Краката ми затънаха до коленете. Не можех да помръдна. Тъй както бях натоварен и с опасност за живота си, извиках: "Пресвета Богородице!" В същия миг бях хвърлен от някаква невидима сила двадесет метра по-встрани, на отсрещния край на свлачището, върху едни големи скали, готови също да се търкулнат надолу... Когато се съвзех, започнах да слизам по едната скала, после по другата, докато стигнах долу. Едва стъпих на земята и ето ти друга опасност. Гледам пред себе си една змия от отровните. Страшно се изплаших...

Бог ме избави. Стигнах до килията примрял от страх. Паднах на земята. Разказах на старците какво ми се случи. Бях получил уплаха. Разказах за свлачището, за цървулите, които изгубих, за облените ми в кръв крака, за змията. Старецът много се разстрои и наказа отец Иоаникий. Наложи му канон да не служи литургия много месеци, а той се разплака за случилото се.

***

След онази простуда заболях от воден плеврит и изпитвах силни болки. Чувствах се отпаднал, не исках да ям... Старците ми много ме искаха, но бяха изправени пред необходимостта да ме изпратят в света, защото при тях нямаше нито мляко, нито месо. И тъй, дадоха ми разрешение, извадиха необходимите документи от дикея на скита да се върна за два месеца в село, докато се съвзема... Плачеше също и отец Иоаникий. Аз намерих сили сред болката да го утеша:

– Не плачи, отче, ще се оправя, нищо ми няма.

И той през плач ме утешаваше:

– Не плачи, чедо мое, ще оздравееш.

Корабът дойде, той ме настани вътре, целуна ме по челото и се разделихме, плачейки.

***

С разтуптяно сърце тръгнах да се срещна с баща ми. От много години не го бях виждал...

Поздравих го, а той ме попита:

Кой си? И от къде си?

Монах съм – отговарям му. – А ти имаш ли семейство, деца? Колко деца имаш?

Четири имах, но единият ми син се изгуби преди години. Изгубихме го. Работеше в Пирея и се изгуби.

В Пирея ли? Как се казваше?

...Сърцето на баща ми се разкъса. Започна да плаче. Тогава не издържах. И от желязо да бях, щях да се разтопя. Разплаках се и аз. Сърцето ми биеше лудо. Не издържах да гледам как се раздира бащиното му сърце и му се открих:

Аз съм, татко! Евангелос.

Какво се случи в онзи миг! Смесиха се плач и радост. Прегърнахме се и развълнувани тръгнахме за къщи да намерим майка ми. Майка ми обаче беше твърда жена. Когато ме видя, много ми се скара. Считаше за много голям срам детето ѝ да стане монах... По-късно обаче тя, милата се промени. Отдаде се на Църквата. Когато служех литургия, тя заставаше отпред, скръстваше ръце и се молеше. През цялото време ме гледаше...

***

Две години по-късно ме направиха и изповедник... Колко много ме обичаха и монасите, и миряните, които идваха да се изповядат! Там изповядвах непрестанно ден и нощ... През цялата нощ чакаха, за да вземат ред. Когато си тръгваха, споделяха един другиму: „Бре, бре, какъв поп, сърцеведец!” Останах там петнадесет години.

***

Винаги съм имал в душата си голямо желание да работя в болница. Бог изпълни това мое желание и за моя голяма радост бях назначен в храма на Атинската поликлиника... Наистина никого не подминавах. Посещавах всички болни. След светата Литургия обикалях по всички стаи. Когато не служех литургия сутринта, изповядвах тези, които чакаха. А след това пак посещавах болните. Там изживях тридесет и три години като един ден. Живях благодатен живот. Бях толкова незнаен и незабележим там, в поликлиниката, че на обяд, когато бях много изморен, а следобеда имах много работа, не си ходех вкъщи, оставах там и никой не ми обръщаше внимание. Скривах се под един малък свод, нареждах няколко стола и лягах по корем, за да не настина, и подремвах малко, без никой да ме види. Нямах никакви познанства, затова и не ми обръщаха внимание. Бях неук, незначителен, беден. В храма се разпореждаха други, а аз нищо не знаех. Въпреки това изживях там тридесет и три години. Благословени години, отдадени на болния и на болката.

***

Останах там, където Бог ме бе довел.

 

/Из книгата "Живот и слова", Старецът Порфирий Кавсокаливит/




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: eagle9
Категория: Други
Прочетен: 6741
Постинги: 25
Коментари: 0
Гласове: 14
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31